Винаги съм харесвала селата в Родопите. Не тези познатите на всички, популярните и пълни с туристи, обикалящи с интерес сувенирните магазинчета и търсещи място в местните механи. А онези дивите, никому неизвестните, затънтените насред пустошта и безвремието наоколо. Онези, в които вече не са останали хора, а къщите се рушат под тежестта на надвилата зидовете им растителност. Онези, където е по-вероятно да срещнете диви животни, отколкото хора по пътя си.
Това са за мен селата в Родопите. Те са като планината – в голямата си част непознати и трудно достъпни, но все така упорити в стремежа си да не изчезнат съвсем от лицето на картата. Тези села обичам и винаги ми е било интересно да ги търся и преоткривам, да си задавам въпроси, повечето от които в крайна сметка остават без отговор.
Как се живее в планината на място, което отстои на часове път по кози пътеки от най-близкото до него „цивилизовано“ село? Може ли в днешно време човек да оцелее без електричество, без течаща вода, без телефон и свързаност със света? Колко трябва да си упорит, за да останеш тук, насред пустошта, където вечно си сам със себе си?
Обикаляме из дебрите на Родопите вече 15 години. Но всеки път успяваме, случайно или не, да се озовем в някое забравено от съвремието селце. Колкото и да са различни, изоставените родопски села много си приличат. Стари, рушащи се къщи, кацнали на стръмни, но величествени панорамни склонове, за които всеки път съм се чудила кой, как и защо е решил да си постори дом на най-непристъпното място на света.
Тук-там пасящи по планинските поляни крави и овце, зад които все очаквам да изскочи и да ме залае някое куче. Мълчаливи и потайни пътища, някои от които просто пътеки, обрасли с треви и храсти, на които съм се надявала да не се налага да замръкваме.
Вероятно първият път, когато се озовете насред тази действителност, ще се впечатлите от чистия въздух, спокойствието и панорамните гледки към склоновете с красиви цветя по поляните. Ако обаче по-често и с по-голям интерес обходите изоставените села в Родопите, възприятията Ви ще се променят и интересът Ви би бил в друга насока.
Знаете ли например откъде и как останалите в тези селца хора си наливат вода, когато в околността няма течаща чешма? Как приготвят храната си, когато нямат, а и никога не са имали електричество? Как събират дърва, за да се отопляват през зимата? Как перат дрехите си и почистват домовете си? Как и къде се къпят? С какво обработват малките си нивички? Как са построили каменните си къщи на високите склонове, когато само магаре би могло да пристъпи тук? Имат ли близки и роднини, които да ги навестяват? Какво се случва, когато те заболи зъб или се наложи да идеш на лекар?
Прекарала съм детските си години на село. Израснала съм в Еленския балкан, когато все още нямаше мобилни телефони, телевизорът успяваше да „хване“ само Първа програма, а единственото радио с покритие бе „Хоризонт“. Животът бе по детски прост, ясен и съвсем обикновен. През летата гонехме светулки и пеперуди по поляните, а в зимните месеци се спускахме с шейни и си правехме къщи в преспите сняг.
Вкъщи се отглеждаха всякакви животни – овце, кози, крави, кокошки, пуйки, и, разбира се, прасе. Яйцата се събираха от полога, а млякото се доеше от кравата. Картофите се копаеха от нивата, бобът се береше от градината, а прясно сварената от полето царевица бе особено вкусна. Тогава никой не ходеше до магазина, за да си купи домати и краставици. Да, представяте ли си, че кой да си купи, когато във всеки двор се отглеждаха такива. И при все това в селото ни имаше магазин, от който да се снабдиш с най-необходимото – от бутилка олио и парче хляб до жълта лимонада и пищовче мастика. Имахме си и детска градина, която като малка посещавах, та даже и училище, което по мое време вече не функционираше.
Селата в Родопите обаче са съвсем, ама съвсем различни от описаната по-горе селска действителност. Те са много, ама много далече от удобствата, с които са били облагодетелствани всички останали села. Там, високо на баира и далече в планинските гънки на Родопите, няма и в повечето случаи никога не е имало смесен магазин, хоремаг, да не говорим за детска градина и училище. А селата са обединявали няколко разхвърляни по съседните склонове махали. Често толкова отдалечени една от друга, че за да идеш до съседа на близкия баир, е трябвало да прекосиш две дерета за половин ден време. До повечето от тях и до днес няма пътища – нито асфалтови, нито черни, а единственият достъп е през коритото на реката или по въжения мост над нея.
Накратко, в Родопите полъхът на цивилизацията, налагана по времето на социализма, се е усетил в най-малка степен. И вероятно затова тези села са се оказали най-упорити в стремежа си да оцелеят и да се съхранят.
Още в първия си блог, но и в този обичам да разказвам за най-интересните, най-атрактивните и най-впечатляващи села в Родопите. Сред тях са селцата, разпръснати по поречието на река Боровица като Дойранци, Ненково, Безводно, разхвърляните по брега на язовир Студен кладенец като Лисиците и Средна Арда, порутените и напълно изоставени като Орешари и Дядовци, тези с тежка погранична съдба като Сив кладенец, Горно и Долно Луково, почти недостъпните махали като Ряката и Мумджидам, обезлюдяващите се като Мурга, Сладкодум, Сполука, Друмче и Обичник, официално заличените като Петвар.
За мен селата в Родопите не са просто изчезващи имена от картата. Те са малките истории на големите по душа и сърце хора, живеещи в тях. Тяхната пъстрота и уникалност съм събрала в книгите Мистерии и загадки в Родопите и 66 забележителни места в Родопите:
