В търсене на село Емерлер

Село Емерлер, познато и като Омарлар, е вероятно най-отдавна изоставеното село в Родопите. То, обаче, освен напълно обезлюдено е и най-мистичното заради това, че вече почти не са останали живи хора, които да помнят неговото съществуване.

Село Емерлер, или Омарлар, сякаш никога не е присъствало на картата.

В търсене на селото разпитахме за него и в Меден бук, и в Черна черква, и граничните полицаи, които срещнахме, но никой не успя да ни даде пълна информация. Нито за това къде точно се намират останките от землището му, нито кога и защо е било изоставено. Знаехме само, че за времето си е било голямо село и че е разделено на две от самата гранична бразда на границата между България и Гърция. Тогава част от селото останала в гръцко, а друга – в българско.

След деленето му жителите му го напуснали и с времето село Емерлер напълно изчезнало както от картата, така и от спомените на хората.

Важна подробност в разказа ми е фактът, че Родопите са пълни с безлюдни села. На мен те винаги са ми били особено интересни и всеки път са ме впечатлявали. Сред изоставените села, които сме посещавали, са Орешари, Петвар, Дядовци, Мумджидам, Дойранци, Сладкодум, Сив кладенец, Горно Луково. Емерлер обаче грабна изключително вниманието ми именно заради това, че никой не помнеше съществуването му, а следите от селото бяха напълно изчезнали от лицето на земята.

И въпреки цялата тази неизвестност, а може би тъкмо заради нея, се отправихме в търсене на село Емерлер.

И така, първата спирка по пътя ни бе Меден бук.

То е едно от пограничните Ивайловградски села, намиращи се съвсем близо до границата ни с Гърция. В района няколко пъти преди това бяхме посещавали Мандрица, Сив кладенец, Одринци, Долно и Горно Луково. Но до Меден бук досега не бяхме стигали. Оказа се сравнително голямо село, при това с магазин, макар и неработещ по време на посещението ни. На влизане в селото интересно ми беше да видя как се суши тютюнът. Интересни ми бяха и рушащите се къщи, подслонявали по няколко фамилии.

Бях разбрала, че единият от подходите към Емерлер е през махала Черна черква. Затова решихме да питаме първо за тази посока. Упътиха ни ясно и разбираемо, но когато попитах за Емерлер, обясненията бяха по-лаконични. Разбрахме само, че селото се намирало на самата граница с Гърция и след Черна черква трябва да вървим все нагоре.

Така Черна черква стана следващата ни задължителна спирка по пътя към село Емерлер.

До Черна черква води черен път, който се отклонява още в началото на село Меден бук. Когато влезете в Меден бук, непосредствено до табелата за началото на селото, вляво от пътя ще видите фургон. Пътят към Черна черква започва там, а координатите на началото му посочвам тук. Добре е да го изминете с високо проходим автомобил. Ако нямате такава възможност, отделете си поне час време за три километровия преход. Табела за Черна черква няма, затова координатите ѝ посочвам тук.

На входа на Черна черква ни посрещнаха три лаещи кучета, стадо кози, няколко гъски и кокошки, а зад тях в земята ровеха прасета.

Бях изумена да видя, че тук, насред нищото не само че има човешко присъствие, но е възможно да се отглеждат толкова животни. Оказа се, че Черна черква, която не фигурира в регистрите като самостоятелно селище, има своите двама жители – Тодор и Венета. Те дошли тук преди години временно, но така и останали. Не знам как, но успяваха да се справят с отглеждането на между 150 и 200 кози, десетина гъски, кокошки и няколко прасета. Поддържаха и малка градинка, която, оказа се, ражда невероятно вкусни домати. Извадихме голям късмет, че бяха там. Без подробните указания на Тодор нямаше да успеем да открием правилната посока към граничната бразда.

За да стигнете от Черна черква до границата ни с Гърция, трябва да минете покрай порутените къщи на селото и изоставената сграда на заставата.

Рушащи се зидове на къщи бяхме виждали на много места в Родопите, но тук особено интересен ми бе последният електрически стълб. Тук бе краят на електроснабдяването, тук свършваше и последното населено място на българска територия.

Трябва да поемете нагоре до момента, в който черният път излиза на Т-образен участък. Тук е много важно да не продължавате направо, за да не влезете в гръцка територия, а да се придържате вдясно или вляво според това накъде сте тръгнали. Разбрахме, че движейки се наляво, тоест на изток, ще стигнем до Горно Луково. А ако тръгнем надясно, тоест на запад, ще се отклоним към това, което бе останало от село Емерлер.

И така, поехме смело надясно в търсене на село Емерлер.

Изминахме няколко километра и измежду дърветата в гората започнаха да се появяват останки от каменни зидове. Предположихме, че това са били оградите на обработваемите земи в селото и силно обнадеждени продължихме напред. Знаехме, че трябва да следваме граничната линия, защото селото е било разделено на две от нея. Ентусиазмът ни обаче продължи до стигането ни до 170-та гранична пирамида, където се натъкнахме на патрул на гранична полиция. Обясниха ни, че за подобни обиколки ни е нужно предварително разрешение и ни отпратиха обратно към Черна черква.

Признавам, че бях силно разочарована, още повече че според самите обяснения на граничните полицаи бяхме много близо до останките на Емерлер.

Слязохме обратно в Черна черква, а Тодор и Венета ни нагостиха с домашни домати, прясно сирене и вкусни бухти. Разбрахме, че присъствието на гранични войски е било много засилено тук във времето на комунизма. Тогава освен че е имало застава, е функционирал и кльон. Това е била цяла система от оградни съоръжения, разположени на километри преди самата граница. Целта им е била да се подаде сигнал към граничната застава, ако някой опита да премине кльона и поеме към Гърция. Самата Черна черква е била разположена между кльона и заставата. Затова идването в селото е било възможно само за местните жители и след отваряне на кльона.

Обещах си, че този опит за търсене на Емерлер няма да бъде последен и ще дойдем отново тук, но по-подготвени, включително с разрешително. След обиколката си в района си мисля, че по-удачно би било да се търси село Емерлер не откъм Черна черква, а движейки се по граничната бразда като се тръгне откъм село Горни Юруци в посока изток. Предстои да разберем дали е така. А този ни опит да открием Емерлер приемам не като край, а като начало на ново предстоящо пътуване.

За интересните и слабо познати места в Родопите разказвам в книгите Мистерии и загадки в Родопите и 66 забележителни места в Родопите:

Виолета Евтимова

bookmartbg.com/