Златоград е сред най-китните, най-ведри и зареждащи градове у нас. Неподправена красота, природни дадености, съхранени традиции и музикално изкуство, докоснало Космоса, отстояват „златното“ име на града и му отреждат призванието на златния град на България.
Сгушен е сред обраслите горски склонове на Родопите, на границата между източната и западната част на планината, там, където се събират реките Голяма и Малка (Аламовска) и дават началото на река Върбица.
Златоград е най-южният град в България, отстоящ на по-малко от пет километра от границата ни с Гърция. Заселен е преди векове по откритите слънчеви склонове на двете реки. Градът е бил познат като Беловидово заради белите му къщи и варосаните зидове, които ги ограждат. По-късно, по турски времена е наричан Даръ-дере, а днешното си име Златоград получава след Освобождението.
Златоград е известен с етнографския ареален комплекс в архитектурния резерват (Стария град в Златоград), със съхранения автентичен дух и традиции, с музикалния си принос в световното наследство.
Старият град е един от кварталите на Златоград – както предполага и името му, най-рано създаденият. В него са регистрирани над 100 архитектурни паметника на културата, а самият той е обявен за архитектурен резерват. Калдъръмени улички, стари къщи с бели зидове пред дворовете, с широки чардаци и открити одъри пренасят посетителите назад във времето.
Обособен е интересен етнографски комплекс с напълно функциониращи работилници. Те пресъздават занаяти като предачество, плетачество и тъкачество (на станове), абаджийство, гайтанджийство, терзийство, ножарство, грънчарство и други. Особено атрактивна е воденицата, както и валявицата и тепавицата в комплекса. Освен че може да се видят битовите традиции от онова време, могат да бъдат дегустирани местни родопски специалитети. Не пропускайте да опитате и поднасяното тук кафе на пясък.
Наред с битовите си постройки, в архитектурно и историческо отношение градът е значим и с църковните си паметници. Сред тях особено внимание заслужава църквата „Успение Богородично“ в центъра на Златоград.
Тя е завършена през 1834 г. Строежът ѝ е съобразен с ограниченията, наложени от османската власт тогава. А именно – храмът да не бъде добре видим от минаващите край него мюсюлмани. По тази причина църквата е вкопана в земята. По време на изграждането ѝ се пораждат размирици между християнското и мюсюлманското население. На няколко пъти са правени опити строежът да бъде разрушен. Според запазените писания денем християните изграждали храма, а нощем мюсюлманите го разрушавали. За да бъде предпазен строежът, включително и строителите, от хвърляните върху тях камъни, църквата била покрита с каменни плочи. Храмът е съхранил много ценни икони, а в двора му се е помещавало килийното училище.
Заслужаваща внимание част от златоградското култулно наследство е фолклорният принос на областта.
Песента на Валя Балканска прославя живелия в Златоградския край Дельо хайдутин. Тя е най-силната родопска песен и единствената българска, включена в Златната плоча на Вояджър, която през 1977 г. Земята отправя като послание към Космоса. „Излел е Дельо хайдутин“ е най-популярната и припознавана българска песен в световен мащаб. Дали Вояджър е срещнал представители от други галактики е невъзможно да се каже. Но ако това се е случило, то именно до частица от Златоградския фолклор са се докоснали те.
Особено привлекателен за туристи „златният град“ на България става през пролетта. Ако имате възможност да организирате посещението си на Златоград в началото на май, не пропускайте празника на Златоградското чеверме. Ако сте почитатели на дивите, непознати и трудно достъпни места, поемете към Скалния мост над Кушла. Ако са Ви интересни загадъчните природни форми, вижте Крокодила край Бенковки и костенурките при Фотиново. А ако Родопите са Вашата страст, разгледайте книгите Мистерии и загадки в Родопите, 66 забележителни места в Родопите и Фото пътеводител на Западни Родопи:
